Днешната доза ужасии по интернет достига до вас благодарение на общите усилия на управляващи и опозиция. Визирам следните новини:

БСП работи за дееманципация на бедните, необразованите и ромите чрез нов законопроект, с който се предвижда въвеждане на образователен и имуществен ценз за упражняване на конституционно гарантираното на всички граждани право на глас. Първо реших, че халюцинирам, че точно уж лявата партия е способна на такава по същество нацистка стъпка, но не, ето тук си пише черно на бяло.

Другата щуротия от днес е свързана най-интимно с първата, но връзката може да не е толкова очевидна. Става въпрос за плановете на правителството да субсидира частните училища по методa на делегираните бюджети “парите следват ученика,” въведен за пръв път именно от БСП, когато прекършиха най-голямата учителска стачка в новата ни история.

Вижте човека на снимката: този, който размахва брадва в лявата си ръка. Това е Макис Воридис, новият министър на инфраструктурата, транспората и мрежите. Снимката е от 80-те години, когато той ръководи фашистката студентска група "Студентска алтернатива" в Атинския юридически университет. Годината е 1985 г., министър Воридис, облечен като някакво наци от групата Kajagoogoo, е заснет как броди из университета с неговите съратници фашисти, търсещи да хванат и да пребият някой студент, който са нарочили за левичар. През същата година Воридис е изритан от университета и е съден от националния студентски съюз на Гърция заради участието си в нападения срещу студенти по право, които не са фашисти.

Покрай сегашната пропаганда относно новите "орязвания" в Гърция, правителството се представя като съставено от някакви не-идеологически "технократи". Учудващо е, че вече фашистите се смятат за "технократи" от мейнстрийм медиите и от западните банкерски интереси. Още веднъж историята показва, че фашистите винаги са били предпочитани от онези в единия процент, за да могат по-лесно да прокарат орязванията. (http://exiledonline.com/all-pain-no-gain-a-brief-histor...ters/).

Неправителствената организация "Прозрачност без граници", която вчера излъчи "на полза роду" новия правосъден министър Диана Ковачева силно е диверсифицирала компетенциите си и вече разработва експортни стратегии за много сектори в промишлеността.

Според регистъра за обществени поръчки през октомври организацията е спечелила в тандем с още една НПО европроект за близо 500000 лв. Списъкът с дейности, в които "Прозрачност без граници" и партньорите им от "Национална асоциация правна инициатива за местно самоуправление" имат експертиза може да впечатли дори "философът-хидрогеолог" Ахмед Доган.

Кратко представяне на книгата на канадската журналистка Наоми Клайн "Огради и прозорци" в противовес на тезата, развита от американския философ Франсис Фукуяма в "Краят на историята и последният човек".

След края на Студената война официализираният политико-медиен дискурс наложи представата за неолибералния модел като едва ли не безалтернативен. В този контекст голяма популярност придоби тезата на американския философ Франсис Фукуяма за „края на историята” с повсеместната победа на либералната демокрация. В издадената през 1992г. книга „Краят на историята и последният човек” Фукуяма пише:  „Днес, когато човечеството приближава края на хилядолетието, двойната криза на авторитаризма и социалистическото централно планиране е оставила на ринга само един състезател като идеология с потенциално универсална валидност: либералната демокрация, доктрината на индивидуалната свобода и народния суверенитет. Двеста години след като вдъхновяват най-напред Френската и Американската революция, принципите на свободата и равенството доказват не само своята трайност, но и способността си да се възраждат.”

Превод на една чудесна статия от Тарик Али, която излезе в Гардиан онзи ден.
Хиляди благодарности на блестящата Вера Гоцева (Lomovera) за превода на стихотворението в края на статията.

***

С отхвърлянето на подкрепените от запада диктатори политиката се промени завинаги. Колко още може да се разпространи революцията?

Отказът на народа да целуне или да игнорира пръчката, която го бие вече толкова десетилетия, започна нова глава в историята на арабските народи. Превъзнасяният абсурд на неоконсерваторите, че арабите или мюсюлманите са враждебни към демокрацията изчезна като запален пергамент.

WikiLeaks продължава да разчупва статуквото на световната журналистика. Днес бяха публикувани 250,000 от общо 3 милиона секретни писма между американските посолства по света. Наяве излезе главозамайващ брой скрити скандали, стратегии и сблъсъци в световната политика. Големият брой на документите прави техния анализ сложен и бавен, поради което нова информация ще продължава да излиза с дни, може би седмици. Макар, че сайтът WikiLeaks отново стана мишена на атаки, голяма част от информацията бе публикувана от водещи медии като Guardian, Der Spiegel, Le Monde, El País и New York Times.

Още по темата: САЩ – Съединени Анимационни Щати | WikiLeaks разкрива разузнаване на US службите в България | Иракските военни дневници – най-големият удар на WikiLeaks | WikiLeaks хвърли света в шок – публикува 91 000 документа на Пентагона | По-добре си мълчи, активисте | Държавобизнесът срещу пиратите | Създателят на WikiLeaks подозира Пентагона в обвинения в изнасилване | Огън от небето - WikiLeaks разкрива скандално видео от Ирак | Wikileaks цензуриран от щатски съд

Днес политиката е редуцирана до шоу, а ето как са правили (извън-парламентарна) политика навремето.

Това е снимка на църквата света София след атентата извършен от БКП на 16 април 1925. Всяка година на въпросната дата блогъри и вестникари пускат дълги морализиращи текстове за събитието, заклеймявайки комунизма и левите. Пишат за атентата винаги откъснато от историческия контекст. Пишат за него като че ли е еманация на някаква извън-историческа зла същност на комунизма, която знае да сее само смърт и разрушения.

И така малко хора знаят, че атентатът идва като отговор на бруталните репресии смазали едно от малкото достойни за възхищения събития от новата българска история – Септемврийското въстание. (Чиято 87-ма годишнина е днес. Въстанието ме вдъхновява, но и депресира, защото поставя рязко в контраст и перспектива как се прави политика днес и как са действали преди..)

През 2004 група студенти в Университетския колеж в Лондон провеждаха кампания за солидарност с Венецуела. Сред организираните от тях дейности беше дискусията за образователната реформа на Боливарската революция с венецуелския начален учител и педагог Оскар Негрин. Той започна с думите: „Във Венецуела днес се опитваме да сменим езика, на който преподаваме на децата: вместо да ги караме да запаметяват абстрактни изрази, ние ги учим на най-важните думички за тях – „мама", „мир", „Чавес"." Настръхнах. В съзнанието ми нахлу спомен от първи клас. С другарката Тонева репетираме училищен концерт. Кара ме пред всички да хвана ръката на майка ми и да кажа стихотворение. Последните стихове: „...най-добрата майка на света,/ Партията-Героиня". Аз не знам коя е Партията. Знам обаче, че най-добрата майка на света е моята. Простичко моля учителката да смени сценария. След миг напрегната тишина тя ми дава друго стихче, а след година с облекчение ни кара да забравим званието „другарка" и да я наричаме „госпожица". Обратно в Лондон, бързо излязох от залата. Негрин и другите студенти видяха гърба на детето от класната стая през 1988; на момичето от барикадите и сините митинги, скачало, защото „кой не скача е червен". Докато вървях по коридора, в мен се бореха доволството, че съм запазила позицията си, и опасението, че съм отсъдила преждевременно...